Живеем във време на хипер комуникация и обмен на информация. Във време на социалните мрежи, където всеки може да изразава мнението си свободно. Във време, в което всеки може много лесно да информира хората за това с какво се занимава и ако е достатъчно интересен, да бъде „следван“ от много хора. За нас, спортистите, никога не е имало по-благодатно време от това да се саморекламираме, представяме, позиционираме и ежедневно да показваме с какво се занимаваме, за да достигаме все повече хора. Сега, независимо какъв спорт тренираш, и независимо от това колко си успял, имаш своята публика. Хора, които те подкрепят, следят те и се вълнуват от това, какво правиш и какви успехи постигаш. Защо започвам така ли? За това малко по-късно…
След близо месец боледуване от какво ли не и в същото време трениране и участие в доста тежки състезания, бях принуден да спра за около седмица, да се излекувам както трябва, и да започна отначало. За мое съжаление пропуснах балканиадата и световното първенство по планинско бягане, които бяха едни от основните ми цели за годината. Като погледна назад мисля, че това беше най-адекватното решение, което можех да взема в точно онзи момент. След като се възстанових и след около седмица нормални тренировки, горе-долу влязах в ритъм. Реших да се включа на две интересни състезания. Първото беше организирано от Тера Комплекс, като маршрута беше от Тера Комплекс, който се намира в непосредствена близост до Пирин Голф Клуб и завършваше на Хижа Яворов с дължина от 10 км с близо 900 м положителна денивелация. Второто беше традиционното състезание Пирин Рън или с други думи гр. Банско – вр. Вихрен. 13 километрово трасе с близо 2 000 м положителна денивелация.
Накратко, защото не това е най-важното в случая, на първото състезание успях да стана 1-ви, а на 2-рото реших да се откажа, за да не се налага отново да се връщам в позицията, в която бях толкова скоро.
И тук идва най-интересната част от уикенда за мен. След отказването ми, малко под вр. Вихрен, трябваше, като всички останали състезатели, да стигна на собствен ход до хижа Вихрен. Там беше награждаването и закриването на състезанието. Слизайки надолу си избрах едно много хубаво място, където да изчакам Иван и Шабан, за да продължим надолу заедно. От мястото се откриваше невероятна гледка към хижата и се виждаше много голяма част от пътеката, по която все още имаше много състезатели, които се изкачват към върха.
Нещото, на което станах свидетел, ме накара много сериозно да се замисля върху много неща. По пътя нагоре, със сравнително бавна скорост се движеха последните състезатели. Скоростта им нямаше толкова голямо значение. Важното беше, че се движеха! Не можех да проумея коя сила на света ги караше да продължават да се движат. Отстрани изглеждаха като да са в сериозно затруднено положение… Беше невероятно да гледам как тези хора продължават, въпреки видимата умора. А още по-изумителното беше, че докато минаваха покрай мен, не чух оплаквания. Нито един не каза, че му е тежко. Те просто се усмихваха и продължаваха нагоре. Сигурен съм, че всички те са стигнали до върха.
Спортистите тренираме всеки ден да бъдем по-бързи, по-добри, по-издръжливи, но ежедневно тренираме и волята си. Не случайно започнах и разказа си с това лирическо отклонение за социалните мрежи и т.н. В днешно време сигурно на всеки спортист му се е случвало някой човек, който се занимава като любител със спорта му, да го спре и да му каже: Супер си, много ти се радвам, ти си машина. Или неща от този род… И сигурно е така! Но ,като че ли човек никога не си дава сметка колко е постигнал и на какво ниво се намира, защото винаги иска още и още и още. И може би затова, когато съм чувал тези думи от случайни хора, не съм им предавал особено голям смисъл.
В този ден разбрах какво точно изпитват хората, когато ми казват подобни думи, защото аз исках да им ги кажа на тях. След всичките усилия, което видимо им костваше това състезание, те продължаваха да се движат. Те нямаха някаква голяма цел, правеха го за себе си, просто, за да го завършат и то независимо на кое място. И въпреки това, въпреки, че на тях им беше много по-тежко физиюески, отколкото на мен, намираха сили да продължат напред. Подлагаха се на това и то с усмивка на уста. Тези хора бяха машините и те бяха това, от което почерпих вдъхновение в този ден. Да се наслаждавам на подобна гледка, на волята им, на силата им, това осмисли деня ми.
Ден след състезанието електронното издание на „Дневник“ излезе с невероятното заглавие, може би, за да привлече интереса на читателите си: Шабан Мустафа спечели шестото издание на „Пирин рън“, Кирил Николов-Дизела не завърши. Смях се с глас, като го видях и ако имах възможност да повторя състезанието отново, пак нямаше да завърша, само и само за да мога да се насладя на този момент, който ми даде много повече от това да достигна до върха.