Безспорно най-голямото и престижно състезание по ориентиране в България за мен винаги е било купа „България“. Състезание с 40 годишна история и своите шампиони през годините. Хора, на които съм се възхищавал, от които съм се учил.
Тази година осъзнах, че през 2002 година е било първото ми участие в мъжката възрастова група за купа „България“. От тогава до сега съм участвал в общо 11 купи. 11 състезания, 15 години. Вярвате ли или не, помня всяко едно от тях.
През далечната 2002-ра контузия ми попречи да завърша цялото състезание. През 2003-та станах 5-ти, а купата спечели Теодор Тодоров. Това беше неговата 7-ма рекордна титла в историята на това състезание. Тогава си казах, 7 титли са нещо нечовешко, но щом той може да спечели 7 пъти, аз мога да спечеля поне една.
През 2004-та се преместих да живея и тренирам в Швеция. Не успях да взема участие в купа България, но през 2005-та, вече готов за борба, именно тридневното състезание, тогава проведено край Приморско, беше една от основните ми цели за сезона.
За тези от вас, които не знаят, Купа “България” е многодневно състезание. Първите два дни се бягат индивидуални стартове, а третият ден е преследване – на база на резултатите от първите два дни.
През 2005-та бях млад и самонадеян. Бях живял и тренирал в меката на ориентирането – Швеция, цяла една година. Бях “напред”. Спечелих лесна победа в първия ден и си помислих “Може да се каже, че съм спечелил цялото състезание.” Помислих си колко ще е скучно от тук нататък, особено на третия ден, когато ще стартирам с голяма преднина. Да, ама не! След доста слабо бягане през втория ден, третия стартирах 3-ти, на минута и половина от временния водач Николай Димитров. Никога няма да забравя това състезание, защото беше едно от най-вълнуващите ми състезания в България. След много добър старт, успях да стопя пасива от изоставане и да настигна стартиралите пред мен двама състезатели. Състезанието до края протече доста динамично, като всеки един от нас се опита да направи атака, но до самия край така и никой не успя да се измъкне на другите. Последните няколко точки бяха по доста бързо трасе, където направих около 20-30 метра аванс и успях да финиширам първи. Второто място си разделиха Николай Димитров и Милко Сакаров финиширайки едновременно. Да, определено ми беше интересно. Точно както си го пожелах. Освен че спечелих купа България, тогава научих и няколко много ценни урока. Единият беше, че човек трябва много добре да формулира желанията си, защото те се сбъдват. Поисках да ми бъде интересно и точно това получих. Другият извод беше, че, както казват, „не трябва да казваш хоп, преди да си скочил“. Всеки ден, всеки старт е важен. Самонадеяността, често може да ти изиграе лоша шега.
Какво стана след това?
2006-та – 1-во място
2007-ма – Не завърших, заради болест
2008-ма – Бях декласиран
2009-та – 1-во място
2010-та – Не успях да участвам, защото Купа “България” съвпадаше с европейското първенство по ориентиране в България.
2011-та – 1-во място
2012-та – 1-во място
2013-та – 1-во място
2014-та – Не успях да участвам, защото бях главен технически съдия на Световното младежко първенство по ориентиране в България.
2015-та година купа България се проведе край Варна, в природен парк „Златни Пясъци“. Изключително труден за ориентиране район. Очертаваше се това да е една от трудните купи през последните 20 годни. За съжаление не успях да взема участие в това състезание, а още повече съжалявах, че съм го пропуснал след всичките суперлативи, които се изговориха за нивото на организация.
За мой късмет по някакво стечение на обстоятелствата купа България през 2016-та се проведе отново на същото място. Отново същия отбор „Бегун“ Варна (за който се състезавах през 2011-та и 2012-та) организира състезанието. Района, картата и маршрутите, които организаторите ни предоставиха, бяха на световно ниво . Както казах след финала, нямаше миг от това състезание, докато бях в гората, в който да ми беше скучно. В крайна сметка това е и смисълът на ориентирането.
Честно казано не помнех колко точно победи имах до момента през годините. Но след, като стана ясно, че третия ден ще стартирам 1-ви и имам много голям шанс да спечеля се разрових из класиранията и установих, че ако спечеля, това ще се случи за 7ми път.
Първият ден бягах почти без грешка. Успях да спечеля етапна победа, но втория ден допуснах доста грешки. Станах 3-ти за деня. Въпреки това двете бягания и най-вече силното първо бяха достатъчни третия ден да стартирам на две минути и половина пред втория Ивайло Каменаров и осем минути пред третия Иван Сираков.
Преди старта имах разговор с приятел, който ме попита: “И сега какво? Само две минути и половина преднина…?” Сетих се за една малко позната история от финала по баскетбол между СССР и САЩ на олимпиадата през 72-ра в Мюнхен. Остават 3 секунди до края на мача. САЩ водят с една точка. Русия владее топката. Преди да вкарат топката в игра треньорът на Сборная се обръща към играчите със следните думи: “Момчета спокойно, имате цял вагон време…”
Застанах на старта супер щастлив, че правя това, което най-много обичам. Направих много добро бягане, с което успях да спечеля седмата си победа в най-голямо състезание в България по ориентиране. И нещото, което мога да кажа след като всичко приключи е: “Теди, шапка ти свалям, сега вече знам какво ти е коствало!”